Латинска азбука и произношение. Звукове и букви PDF

Preview

Summary

Произношение в латинската азбука. Звукове и букви, материал за упражнение по латински за юристи, студенти по право....

Description

Латинската азбука. Произношение 1. Латинската азбука (Alphabetum). Латинската азбука, наричана още латиница, е най-широко използваната днес азбучна писменост в света. Тя възниква на основата на азбуката от Куме, западна разновидност на гръцката, която е заета и модифицирана от етруските, а след това е адаптирана от римляните за писане на техния латински език. През Средновековието латиницата претърпява известни промени и започва да се използва в повечето европейски езици. Формата на отделните букви също еволюира с времето, като възникват малките букви, неизвестни през Античността. С настъпването на епохата на европейската колонизация и християнското мисионерство латинската азбука се разпространява и сред местните жители на Америка, Австралия, Австронезия, Източна Азия и Африка. В наши дни терминът „латиница“ се използва за всички азбуки, произлезли от първоначалната римска писменост, обхващайки множество писмени системи. Някои от тях не използват някои от класическите букви, а други добавят новосъздадени. Адаптирането на латиницата към фонетичните нужди на много разнородни езици става с широкото използване на диакритични знаци, а също и на лигатури. Смята се, че писмеността на римляните произлиза от азбуката от Куме, западен вариант на гръцката азбука, използван във Велика Гърция, т.е. и в гръцките колонии в Средиземноморието. Гръцката азбука от своя страна представлява адаптация на подревната финикийска азбука. Азбуката от Куме първоначално е възприета с известни изменения от етруските, а около VІІ в. пр. Хр. е възприета и от римляните, отново с някои промени. Първоначално латиницата включва 21 от 26-те етруски букви. След завладяване на Гърция от римляните през 1 век пр.н.е., те приемат от гръцката азбука Y и Z, като тези две букви биват поставени в края на азбуката. Това става, за да се улесни транскрипцията между двата езика, както и изписването на гръцки заемки на латински. Император Клавдий прави опит да добави към азбуката три нови „Клавдиеви“ букви, но те скоро са изоставени. Така класическата латинска азбука включва 23 букви: Буква

A

B

C

D

E

F

G

H

Наименование

ā

bē

cē

dē

ē

ef

gē

hā

Произношени е (IPA)

/aː/

/beː/

/keː/

/deː/

/eː/

/ef/

/geː/

/haː/

1

Буква

I

K

L

M

N

O

P

Q

Наименование

ī

kā

el

em

en

ō

pē

qū

Произношени е (IPA)

/iː/

/kaː/

/el/

/em/

/en/

/oː/

/peː/

/kʷuː/

Буква

R

S

T

V

X

Y

Z

Наименование

er

es

tē

ū

ex

ī Graeca

zēta

Произношени е (IPA)

/er/

/es/

/teː/

/uː/

/eks/

/iː ˈgrajka/

/ˈzeːta/

Латинските наименования на някои от буквите са спорни, но по принцип римляните, за разлика от гърците, не използват традиционните имена на буквите, които още от финикийската азбука имат семитски произход. Имената на съгласните се образуват с добавяне на /eː/ към съответния им звук (изключение са K и Q, при които се използват други гласни, за да се разграничат от C), а имената на гласните се състоят или от самия звук, или от звука, предшестван от /e/. При добавянето си в азбуката буквата Y вероятно е наричана hy /hyː/, както на гръцки (по това време още не се използва наименованието ипсилон), но с времето името се променя на i Graeca („гръцко и“), тъй като за латиноезичните е трудно да отличат чуждия звук /y/ от обичайния /i/. След повторното въвеждане на буквата Z за нея се използва нейното гръцко име зета. В ежедневната практика през Античността латиницата се изписва ръкописно в лични писма и търговска документация, от учениците, учещи се да пишат, и дори в заповедите на императорите с староримски курсив, състоящ се само от главни букви. Съществува и по-официален стил, известен като капиталис монументалис, но курсивът остава масово използван поне от 1 век пр.н.е. до 3 век. През Късната Античност от староримския курсив се развива използваният широко през 3 – 8 век унциал. През същия период, 3 – 7 век, в употреба навлиза и новоримския курсив, в който за пръв път в латиницата се разграничават главни и малки букви, като се появяват съвременните форми на буквите a, b, d и e. На неговата

2

основа през Ранното Средновековие възникват меровинският и каролингският минускул. Старите латински букви продължават да се използват за официални надписи и за подчертаване на думи и изрази в писмени документи. И днес в езиците, които използват латинската азбука, главните букви обикновено се поставят в началото на изречения и абзаци или като първи букви на собствени имена. Правилата за писане на главна буква се променят с течение на времето и в различните езици има различни правила за писане на главна буква. В староанглийския, например, всички съществителни са били писани с начална главна буква, както е в съвременния немски език. През Средновековието биват добавени още три букви: J (представяща несричкотворно I) и U и W (за да се различават от V). Латинската азбука се разпространява заедно с латинския език от Италия в страните около Средиземно море по време на експанзията на Римската империя. В източната половина на Римската империя, включваща Гърция, Мала Азия, Близкия изток и Египет, продължават да използват гръцкия като lingua franca, а латинският е широко разпространен в западната половина на империята и западнороманските езици, включващи испански, френски, каталонския, португалския и италианския, произхождащи от латинския, продължават да използват латинската азбука. Латинската азбука се разпространява сред германските народи в северна Европа с разпространението на западното християнство, измествайки по-ранните рунически азбуки. По време на Средновековието латинската азбука започва да се използва сред западните славяни, включващи поляци, чехи и словаци, както и сред част от южните славяни, а именно хървати и словенци, заедно с приемането на римокатолицизма (останалите южни, както и източните славяни приемат източното православие и кирилицата). Балтийските народи литовци и латвийци, както и не-индоевропейските фини, естонци и унгарци, също възприемат латинската азбука. Към 1492 г. използването на латинската азбука е ограничено, предимно сред народите от западна и централна Европа. Източно-православните славяни в източна и южна Европа използват най-вече кирилицата, а гръцката азбука се използва все още от говорещите гръцки език в източното Средиземноморие. Арабската азбука е разпространена сред ислямските народи – както сред арабските, така и сред не арабските, като турци и иранци. Останалата по-голяма част от Азия използва или различни азбуки брахми или китайската писменост. През изминалите 500 години латинската азбука се разпространява по целия свят. Разпространява се в Северна и Южна Америка, Австралия и части от Азия, Африка и Океания по време на европейската колонизация, с испанския, португалския, френския, английския и холандския език. В средата на 19 век румънците приемат латинската азбука (макар че румънският да е романски език, румънците са предимно източно православни християни и до 19 век използват кирилицата). Във Виетнам, по време на френското владичество, приемат латинската азбука за писане на виетнамски, като преди това е използвана китайската писменост. Латинската азбука се 3

използва за много австралонезийски езици, включително тагалог и други езици във Филипините, и официалните малайзийски и индонезийски език, измествайки използваните по-рано арабска азбука и азбука брахми. През 1928, като част от реформите на Кемал Ататюрк в Турция, за турския език е приета латинската азбука, която измества арабската азбука. Повечето неславянски и нехристиянски народи в СССР, като например татари, башкири, азери, казахи, киргизи и т.н. през 1930-те години използват унифицираната тюркска азбука. По-късно тя бива пригодена не само за тюркски народи. През 1940-те години обаче тази азбука бива заменена с кирилица. След разпадането на Съветския съюз през 1991, няколко от новите независими тюркоезични републики приемат латиницата, която замества кирилицата. В Азърбайджан, Узбекистан и Туркменистан официално е приета латиницата съответно за азерски, узбекски и туркменски. През 1970-те в Китайската народна република е разработена официална транслитерация за мандарински китайски, наречена пинин, обаче използването на китайската писменост все още е преобладаващо.

Букви в латиницата Главни букви (известни също като маюскюл) A B C DE F G HI J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z Малки букви (известни също като минускюл) A b c de f g h ij k l m n o p q r s t u v w x y z В английски, френски и немски се използват т.нар. лигатури Æ и Œ и знакът ß, които в тези езици обикновено не се смятат за отделни букви, а за варианти съответно на AE, OE и ss. В тези езици и буквите, които имат диакритични знаци също не се смятат за отделни букви. Обаче в много други езици, които използват варианти на латиницата, буквите Æ и Œ, както и редица други букви с диакритични знаци, се смятат за отделни букви. Например, å, ä и ö се смятат за отделни букви в шведския. Буквите Þ, Ð, Æ и Ƿ не са вече част от английската латиница, но са смятани за букви от латинската азбука в миналото, а с изключение на Ƿ и досега се използват от исландския език. Диакритични знаци  седил в ç, първоначално малко z, писано под c (някога е означавало /ts/ в романските езици, сега означава „меко“ звучене на c пред a, o и u, напр. /s/ във френски façade и /θ/ в каталонски Barça); в турски и албански ç означава /t / (ч).  хачек („ченгелче“ или цевка) в č š ž (използван в някои славянски и в балтийските езици за отбелязване на палатализиран вариант на основната буква), в ǔ (използван в беларуски за отбелязване на съгласна, подобна на английското w).  тилда в испански: ñ, в португалски: ã и õ, първоначално малко n, писано над буквата (някога използван за отбелязване елизията на n, сега обозначава 4

назалност на основната буква). В естонски õ представя същия звук, който в немски се отбелязва с умлаут ö.  остро ударение в á é í ó ú, в испански и други езици.  тежко ударение в à è ì ò ù, във френски, италиански и други езици.  циркумфлекс в гласните â ê î ô û, във френски, румънски и други езици, както и в съгласните ĉ ĝ ĥ ĵ ŝ в есперанто.  умлаут в ä ö ü в немски и други езици (променя качеството на гласната). Първоначално този знак е писан като малко e над засегнатата гласна. В съвременния немски се приемат правописни варианти ae, oe и ue.  диерезис (визуално изглежда по същия начин, както и умлаутът) в ä ë ï ö ü в няколко езика (означава, че две последователни гласни не образуват дифтонг). В албанския ë предствлява звук, различен от e, близък до българското ъ.  точка над буквата в ż, в полски и ė в литовски.  опашчица в ą ę į ų в полски и литовски.  чертичка над буквата в ā ē ī ō ū в латвийски. В ромаджи, японската латиница, също се използва този диакритичен знак за отбелязване на дълги гласни (вижте също Система на Хепбърн).  двойно остро ударение в ő ű, в унгарски, представящо удължен вариант на гласните с умлаут ö и ü.  знак за краткост в ă, в румънски и турски.  запетая под буквата, използвана в ş и ţ, в румънски (често в шрифтовете се преобразува в седил, което не е оптимално). Използва се също в ķ ļ ņ ŗ в латвийски.  i без точка (липса на диакритичен знак) в ı, използва се в турски. Съществуват и други диакритични знаци и други приложения на описаните тук. Пълен списък ще намерите в Азбуки, произлезли от латиницата. Новообразувани букви. Буквата W е получена от две букви V или U. Тя е добавена през късната римска епоха за отбелязване на звук в германските езици. Първоначално U и J не се различават съответно от V и I.

Латиницата като международна азбука Понастоящем латинската азбука е позната на почти всички хора на Земята, които могат да четат – тя се изучава от всички ученици както на уроците по математика, така и на уроците по чужди езици (нека да споменем, че за много езици латинската азбука е родна), поради което тя де-факто е „азбуката на международното общуване“. На латинската азбука са базирани и изкуствените езици, в частност, есперанто, интерлингва, идо и други. За всички езици с нелатинска писменост съществуват също така системи за запис с латиница (романизация) – даже ако чужденец не знае да чете правилно, по-лесно му е да си има работа с познатите латински букви, отколкото с непознатите му местни знаци. В редица страни спомагателното писане с латиница е стандартизирано и децата го изучават в училище (в Япония, Китай, Южна Корея). 5

Писането на латиница в редица случаи е продиктувано от технически трудности: международните телеграми винаги са се писали на латиница; в мрежата Интернет може да се срещнат записи на руски, български, гръцки език на латиница вследствие например на факта, че клиентският компютър не поддържа съответната азбука (вж. шльокавица). Нееднократно е повдигана идеята за преминаване на всички езици към латиница. Например, привърженик на глобалната латинизация е известният датски лингвист Ото Йесперсен. 2. Транслитерация на български имена с латиница Транслитерацията на български имена с латиница дълго време не е била стандартизирана, поради което на практика възникват и се налагат различни начини за предаване на българските собствени имена на чужди езици с латиница. Обикновено това става според графичните и звуковите особености на съответния език. Най-много различия и непоследователности се наблюдават при предаването на съгласните с, з, ц, ш, ж, ч, а също и на буквите й, х, ъ, ь, ю, я и др. Например името Рачев може да се срещне написано с латиница като: Racev, Rachev, Ratchev, Ratschev, Raceff, Racheff, Ratcheff, Ratschew, Ratscheffи т.н. При предаване на български имена с латиница в географски карти, пътеводители, документи и др., са използвани предимно системи за транслитерация, отговарящи предимно на основните западноевропейски езици: английски, немски, френски и италиански. Специално в географски карти са използвани и букви с диакритични знаци за ш, ж, ч (š, ž, č). С цел да се избегнат затрудненията при транслитерацията на българските имена с латиница, през 1956 Върховният комитет по стандартизация утвърждава система за латинска транслитерация на българското писмо, включена и в официалния правописен речник на българския език. Преди утвърждаване на този проект се провежда обсъждане, при което особено внимание се отделя на въпроса, дали предаването на българските думи с латиница да се основава на принципа на транслитерацията или на транскрипцията, т.е. дали да се възпроизвежда фонетичния изговор на българските имена (Petrof, Žifkof, Plovdif). Освен това специално се дискутира и по въпроса коя практика да бъде възприета: практиката в славянските латински писмености (чешка, словашка, хърватска, словенска и др.) или практиката в романските или германските езици. Бива прието решение, че предаването на българските думи с латиница трябва да се основава на принципите на транслитерацията, като всяка латинска буква, съответстваща на определена българска буква, се употребява само с една стойност. Освен това, решено е системата за транслитерация на българското писмо с латиница да се основава на съществуващата практика в славянско-латинската писменост, а преди всичко хърватската и чешката: й = j, ц = c, з = z, ж = ž и т.н. За целите на телеграфо-пощенските съобщения обаче се се допуска алтернативен вариант на транслитерацията без диакритични знаци, при който ъ = a, ж = zh, ш = sh и ч = ch. 6

Системата за транслитерация, утвърдена през 1956 г. от Върховният комитет по стандартизация има следния вид: а= a и= i р= r ш = š (sh) б= b ѝ= j с= s щ = št (sht) в= v к= k т= t ъ = â (а) г= g л= l у= u ь = j д= d м=m ф= f ю = ju е= e н=n х= h я = ja ж = ž (zh) о = o ц = c дз = dz з= z п = p ч = č (ch) дж = dž (dzh) Азбучният ред на латиницата, използвана в тази система е: a, â, b, c, č, d, e, f, g, h, i, j, k, l, m, n, o, p, r, s, š, t, u, v, z, ž. Тази система бива обявена за задължителна. На практика обаче тя не се спазва, включително и от държавните институции: например, в задграничните паспорти до 2000 г. се използва транслитерация, основаваща се на френската графична система, а след това системата за транслитерация на имената в задграничните документи се основава на английската графична система и не различава буква за ъ, което прави възможно смесване на имена, напр. Valev може да бъде равно на Валев и Вълев. 3. Букви и звукове- произношение http://www.bg-pravo.com/2013/03/latinski-ezik-za-iuristi.html Първоначално звуковете у и в са се означавали с една буква V v. През Средновековието се въвежда буквата J j, която се използва в някои издания вместо I i със звукова стойност й. В най-старата епоха буквата с е служела за означаване и на звука г, което се е запазило при съкращенията на личните имена: C. = Gaius, Cn. = Gnaeus. Първоначално са използвани само главни букви, а писането е било слято, без разделяне на думите (scriptio continua), например в израза SENATUSPOPULUSQUEROMANUS = senātus populusque Romānus - сенатът и римският народ. Класификация на звуковете I. Гласни (vocālеs) 1. Прости гласни (monophthongi): a, e, i, o, u и y (само в гръцки думи) 2. Двугласни (diphthongi): ae, au, ei, eu, oe, ui (произнасят се като единен звук в рамките на една сричка) . В късния латински език двугласните ae и oe започват да се произнасят като простата гласна e. II. Съгласни 1. Шумови (неми) или преградни (mutae или explosīvae) 7

a) по признак звучност/беззвучност b) по място на учленение 2. Континуантни a) носови (nasāles): m, n; b) плавни (liquidae): l, r; c) съскави или спиранти (spirantes): f, v, s, h, (j) (=предгласно i в началото на сричка) Забележки 1. Като двойни съгласни (compositae) се отбелязват буквите (графемите) x и z, защото означават съчетание от два звука: x = cs, z = ds. 2. Съчетанията gu и qu пред следваща гласна са наследници на индоевропейските лабиовелари и u се е произнасяло като w в английски (например lingua език, aqua вода). 3. Всички носови и плавни съгласни са звучни, а от съскавите – само v. Друга класификация: - звучни (mediae): b, d, g; - беззвучни (tenues): p, t, c (k, q); - аспировани (aspirātae): ph, th, ch, rh (само в гръцки думи) - устнени (labiāles): b, p, (ph); - зъбни (dentāles): d, t, (th); - гърлени (gutturāles): g, c (k, q), (ch).

Класификация на съгласните и произношение 1. Гласната i пред гласна в началото на думите и между гласни в средата на думите започва да се произнася като спирант (= й в бълг), напр. ius право, Ianuarius януари, Maius май. Сложните думи, на които втората съставка започва с запазват произношението с й, напр. dis-iunctio. През Средновековието този звук започва да се отбелязва с буквата j, която се е наложила в съвременната латиница. 2. Останалите пет гласни имат само един изговор. След класическата епоха двугласните ae и oe се монофтонгизират и в късния и църковния латински се произнасят като е, напр. quaestor квестор, comoedia комедия. Когато ae или oe не представляват дифтонг, над втората буква се поставя трема ( ¨ )или знак за дължина ( ¯ ), напр. aër въздух, poēta поет. 3. В латинската азбука има три знака за звук к: c, k, q. Употребата на k е съвсем ограничена за сметка на c и се е запазила в няколко думи в начална позиция пред a, като се срещат и дублети с k и c: Kalendae (и Calendae) календи, първия ден от месеца в римския календар. Буквата q се среща само в съчетание с гласната u пред гласна и групата се произнася кв, напр. quaestor квестор. Във всички останали случаи се употребява буквата c. 8

4. Буквата c пред гласните e, i, y (и двугласните ae и oe) е получила смекчение и се чете ц, напр. sacer свещен, facinus деяние, прес...